Когато се обичаме, без да очакваме нещо обратно, се опитваме. Поне се опитваме; винаги има това. Когато се обичаме, без да очакваме нещо обратно, ние се поставяме там и заставаме в светлината на прожекторите, дори да изглежда, че ходим по крехка канатна половината от времето, чудейки се дали това ще бъде момента, в който ще се подхлъзнем или паднем. И тогава обмисляме, че това всъщност няма значение. Какъв е смисълът да се криеш? Какво всъщност печелим?

Когато обичаме, без да очакваме нещо обратно, ние не румнем за факта, че не са влюбени в нас, че емоционалните им разпореждания не се приравняват с нашите, че ние сякаш се интересуваме само малко повече, което е отразено в нашата постоянство. Те не инициират деликатна, сладка проза и не излъчват безплатни мисли. Те не ни изпращат текстове от неясна, но движеща се песен, както правим ние - любопитни сме, ако думите озарят сутринта им или на по-дълбоко ниво, резонират с нещо повече. Но разбира се, те не четат между редовете. Оставете този романтизъм в нашия край на етерната връзка.

Когато обичаме, без да очакваме нещо обратно, нямаме нищо против техните недостатъци или затрудненията или грешките им в миналото, защото ние така или иначе ги искаме, изцяло цели. Носим сърцата си на ръкавите; ние се отдаваме, предаваме своята честност и за това сме направили достатъчно. Всъщност направихме повече от достатъчно; изтрихме шанса за съжаление, за онези досадни „какво ще стане, ако е в собствената ни рамка на ум.



Когато се обичаме, без да очакваме нещо обратно, ние си позволяваме автентично да бъдем и каним уязвимостта силно да заеме своето място редом с нас. Ние бор, копнеем, усмихваме се, пропускаме, плачем - всичко в името на това да сме хора. И все още да усещаме как се чувстваме и споделяме тези чувства? Защо, няма от какво да се трепне или да се срамува от това. Това е шибано смело. Това е смело. Това е антитезата на страха.